Пътят към Рейки и регресията

... Още помня как започна, чак до малките, обикновени подробности.

Легнах на постелка от онези за йога и подпрях главата си на навита хавлия. Наместих се и се опитах да се приготвя, но светлината ми пречеше на очите. Исках да е по-тъмно.

– Имаш ли случайно от онези маски за сън? – попитах Ани.

Оказа се, че има. Беше подготвена за такива случаи и, както изглежда, за хора като мен. Предложи ми дори тънко одеяло, ако ми стане хладно.

Преди да започнем, ме помоли да отправя молба, почти молитва, към моя водач, към висшия си аз: да ме отведе до живот, който е важен за настоящия ми, и да ми го покаже. Не знаех точно към кого се обръщам, но помолих.

После започна с дишането.

– Вдишай… и издишай – казваше тя с мек, спокоен глас. – Усети как въздухът навлиза дълбоко в теб и изпълва дори стомаха ти.

След няколко вдишвания ме помоли да си представя, че политам нагоре, към небето, към космоса.

Това не ми се получи съвсем.

– Виждаш ли нещо? – попита тихо. – Какво има там?

Виждах само цветове. Може да се каже, че цветовете всъщност са енергии, и може би е така, но тези енергии не ми казваха нищо.

Ани сякаш усети това. Каза ми да се върна за малко при нея и отново да се заслушам в гласа ѝ.

После ме отведе на езеро.

Беше красиво езеро. В единия му край имаше скала и от нея в езерото се спускаше водопад. Не беше буен и шумен, а нисък и тих, сякаш водата просто се изливаше в езерото. Цялото езеро се намираше насред гора. Беше толкова красиво.

– Влез във водата – каза Ани. – Тръгни към водопада. Когато стигнеш до него, опитай се мислено да преминеш зад водната стена.

Опитах.

Получи се.

От другата страна бях в друг свят.

Усещането ми беше, че съм на Земята, но във времена на войни, в свят, който за нас е древен. По-скоро в тъмните векове, когато религиите все още са се оформяли. Това мога да го кажа сега, след като съм слушал записа от регресията многократно. Тогава нямах нито дати, нито имена. Само усещане.

Честно казано, не виждах всичко. Имаше картини, но бяха преплетени с усещания. Все едно се събуждаш посред нощ и тръгваш към другата стая за чаша вода. Полузаспал си и почти нищо не виждаш в тъмното, но въпреки това знаеш точно къде се намираш. Знаеш къде е вратата и колко крачки има до нея.

Бях в някаква наблюдателна кула с вити стълби. Докато се качвах, виждах по стените малки витражни прозорчета. Може би бяха малки и цветни, само за да пропускат малко светлина към стълбището.

Ани ме попита за дрехите ми. Единственото, в което бях сигурен, беше, че на главата си имам островърха шапка или шлем. Нещо като малка шатра.

По-късно потърсих в интернет и разбрах, че подобни шлемове са носели древните фригийци и траките. Като се има предвид къде съм роден в този живот, си мисля, че е напълно възможно просто да съм се родил отново в земите на своите деди.

– Прескочи една година напред – каза Ани. – Какво правиш? Разкажи ми къде си и какво виждаш.

Бях във военен лагер. В това бях абсолютно сигурен. Имаше много бели палатки и навсякъде около мен войници.

Бях водач, но от нисък ранг. Водех малка група хора, нещо като малък специален отряд. Даваха ни бързи задачи.

В следващия миг бяхме с моите хора на хубава зелена поляна. Там имаше малка къща и няколко жени. Бяха облечени в нещо като дълги бели нощници, стигащи до земята.

Нападнахме ги.

– Защо ги нападнахте? – попита Ани.

– Защото знаят.

– Какво знаят?

– Знаят за билките и за цветята. Не е добре да знаят.

Малко по-късно тя попита:

– И какво им направихте?

Отговорих съвсем спокойно.

– Избихме ги. Всичките ги избихме.

– Защо ги избихте? – попита отново Ани.

– Защото знаят. Знаят за билките....