Котик, малкият разбойник

... Тъкмо тогава Котик реши, че е време да провери какво правя.

Черният ми котарак се появи безшумно, както само котките умеят, качи се върху мен, погали ме с глава, постоя, сякаш очакваше внимание, а когато разбра, че няма да прекъсна веднага, легна до ръката ми.

Присъствието му беше толкова естествено, че просто го оставих да бъде там.

Топлината му се усещаше близо до мен, равномерното му дишане добавяше ритъм към музиката и към моето.

Котик не се интересуваше от Рейки канала, от мудрата Гашо или от въпроса с кого разговарях преди.

За него беше важно да намери удобно място и да бъде близо до човека, който очевидно правеше нещо странно, вместо да му обръща внимание.

След няколко минути той се премести малко и остана до ръката ми...

Понякога най-невероятните същества не крият тайни отвъд познатото — просто мъркат до нас. Котките умеят да изпълват дома с характер, тишина и обич, без да искат много в замяна. А черните котки сякаш носят със себе си щипка нощна магия. Особено черните котараци на име Котик — малки господари с големи души, които ни напомнят, че понякога най-хубавите отговори идват с мъркане.